Имало едно време един остров, на който живеели всички чувства: Щастието, Тъгата, Познанието и всички други, включително и Любовта.
Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всичко
приготвили лодките си и отплували. Единствено Любовта упорствала да остане до
последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила
да помоли за помощ. Богатството преминало покрай Любовта...
Любовта казала: "Богатство, взими ме със себе си!" ,
Богатството отговорило: "Не мога, имам много злато на кораба си и няма място
за теб."
Любовта решила да помоли Суетата, която също преминавала в красив кораб.
"Суета, моля те помогни ми!"
"Не могада ти помогна, Любов, ти си цялата мокра, може да повредиш кораба ми"
- отговорила Суетата.
Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:
"Тъга, позволи ми да избягам с теб!"
"Не мога, Любов... Толкова съм тъжна, че имам нужда да остана сама..."
Щастието също преминало покрай Любовта, но то било толкова щастливо, че дори
не чуло, когато Любовта го повикала...
Внезапно се чул глас:
"Ела, любов, аз ще те взема със себе си."
Гласът бил на непознат възрастен...
Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му.
Когато пристигнали брега, напознатият продължил по пътя си.
Любовта, осъзнавайки колко много му дължи, попитала Познанието:
"Кой ми помогна"
"Помогна ти Времето." - отговорило Познанието.
"Времето ли?" - учудила се Любовта. - "Но защо Времето ми е помогнало?"
Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:
"Защото само Времето е способно да разбере колко Велика е Любовта!"
..........................................................................................
Как чувствата си играели на криеница
(притча)
Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
- Хайде да играем на криеница, а!?
ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това?
Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва – затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.
ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
- Едно, две, три ... – започнала да брои ЛУДОСТТА
Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро – за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво – ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата – за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра – той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но то не е важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила до 999 999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
- Един милион – изброила ЛУДОСТТА – и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканеният гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО видяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА – в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА – в тъмната пещера, ЛЪЖАТА – в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.
ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.
И ето, от онова време, когато за първи път на земята играели на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка ...
Mалкото русо момиченце се беше сгушило в скута на стареца, обгърнато от едрите му, силни ръце с най-нежната дядова прегръдка. Къдричките му падаха около ангелското личице. Очичките му светеха като малки искрици и в тях се отразяваха първите Звезди на вечерното Небе.
- Дядо, как светят Звездите? Кой ги е закачил на Небето? Мога ли да се кача на някоя много висока кула и да си взема една?
- Хеей! - засмя се старецът. - Укроти се, Искрице! Едно по едно! Ще ти разкажа една приказка, която чух от моя дядо - за Звездичките. Искаш ли?
- Казвай! Ама веднага почвай!
Момиченцето се намести още по-плътно в дядовия скут. Погледът му подскачаше наляво-надясно, докато постепенно утихна, упоен от спокойния глас…
Много-много отдавна на света не е имало нищо. Дядо Боже живеел съвсем самичък. Компания му правели само стихиите, които вилнеели из цялата Вселена. Те се отбивали понякога при дядо Боже и го питали защо не пусне Живота от сърцето си, но дядо Боже винаги им отговарял така: „Още е рано! Пък и Животът сам ще реши кога да излезе навън.”
Най-много място в сърцето на дядо Боже имало за Любовта. Тя изпълвала сърцето му. Един ден Любовта помолила дядо Боже да я пусне да се поразходи из Вселената. Той не можел да й откаже нищо, но й казал: „Ще те пусна, щом искаш, но се прибери бързо! Ти си по-силна от всичките стихии и ако те видят, ще пожелаят да си откраднат от тебе, за да получат част от Силата ти!”
- Дядо, а какво е бил Животът в сърцето на дядо Боже?
- Всичко, което виждаш сега около теб, миличко! Слушай сега!
Любовта толкова искала да се поразходи из Вселената, че била готова да обещае всичко на дядо Боже и бързо се съгласила.
Най-мощната стихия, която владеела всички останали, била стихията на Мрака.
Тя господствала над цялата Вселена и обгръщала всичко. Превърнала всички останали стихии в
невидима енергия, за да остане само тя - тъмнината на Мрака. Силата й била неописуема. Мракът не бил нито добър, нито лош. Всичко било в хармония под неговото господство. Притежавал неустоима красота, лишена от багри и форма. Точно от Мрака искал дядо Боже да предпази Любовта...
- Дядо, Бог страхувал ли се е от Мрака?
- Не, слънчице мое! Страхът се появил много-много по-късно във Вселената.
- А защо е искал да предпази Любовта от Мрака?
- Защото и Любовта, и Мракът имали неизмерима сила и дядо Боже не е знаел какво ще се случи, когато Мракът срещне Любовта, миличко. Слушай по-нататък...
Дядо Боже открехнал лекичко сърцето си и Любовта тихичко се промъкнала във Вселената. Сърцето на дядо Боже било широко, но Вселената била необятна… Любовта почувствала красотата на Мрака и затанцувала с цялата си прелест. Вселената се изпълнила с нещо ново, невидимо и вълшебно. Дядо Боже притворил добрите си очи и зачакал. Той вече знаел какво ще се случи.
Дошло време Животът да излезе от сърцето му. Любовта се реела във Вселената и омайвала все повече и повече Мрака. Върховният Господар на стихиите не можал да устои на Любовта. Тя била по-силна от него.
Тогава Мракът прегърнал Любовта и я попитал:
- Какво си ти, Прекрасна?
- Аз съм Любовта... А ти сигурно си Господарят Мрак?
- Да, аз съм… Защо е толкова хубаво да съм с теб? Искам завинаги да останеш с мен!
- Не мога, Господарю Мрак. Аз живея в сърцето на дядо Боже и му обещах да се върна. Има толкова неща, за които да се грижа там!
- За какво се грижиш?
- За Живота. В него има много-много неща, които се нуждаят от мен!
- А защо Бог не пусне Живота във Вселената? Така ще можеш да се грижиш за него и едновременно с това да си с мен?
- Много е тъмно във Вселената... Животът може да съществува само в светлината…
- А кой дава тази светлина?
- Аз… - отвърнала тихо Любовта.
Мракът притихнал… Никога досега не бил пленяван така силно от копнеж да бъде с някого. Дори за миг не можел да допусне, че може да се раздели с Любовта. Мракът разбирал, че има изход, но този изход означавал край на неговото господство и хармония.
Мракът помълчал още малко и проговорил:
- Не искам повече да господствам над Вселената сам... Искам те до мен. Вселената е празно място без теб, Любов моя… Подарявам ти я!
Любовта се свила в притихналия Мрак и промълвила:
- Не искам Вселената да бъде моя... Искам само да мога да й дам светлина. Така Животът ще може да съществува в нея.
- Направи го!
И Любовта се втурнала из цялата Вселена и започнала да закача малки, красиви фенерчета. Когато решила, че вече е наредила достатъчно фенерчета, тя започнала да разпръсква искри и да пали всяко едно от тях. Така във фенерчетата засияла Светлината на Любовта и Вселената станала безкрайно красива, осеяна с мъничките фенерчета на Любовта. Така се появили Звездите.
Дядо Боже отворил очи, за да види чудото, сътворено от Любовта. После тихо отворил сърцето си и пуснал Живота от него…
- Вселената е много широко място, слънчице. И до ден днешен Любовта пали Звездички в Небето. Всеки път, когато нечие сърце бъде изпълнено с Любов, на Небето изгрява нова Звездичка.
Някой ден и ти ще запалиш своята Звездичка там…
- Дядо, а ти запалил ли си вече своята Звездичка?
- Да, миличко! Преди много години…
- А аз мога ли да я видя?
- Не зная, моето момиче. Звездичките си приличат. Може би си я виждала дори. Но това не е толкова важно. Важно е Звездичките
да стават все повече на Небето, нали?
- Да, деденце…
Момиченцето притихна... След няколко минути старецът наведе глава към него и видя спокойното му личице, отпуснато в сладък сън...
|
Приказка за любовта...
Искаш ли да ти разкажа приказка една,
искаш ли да ти докажа, че любовта е една лъжа...
В тази приказка героите са двама, тя почва от срещата...
В нея се разказва как се смеят, как един живот споделят, как мечтите им се сливат за едно общо бъдеще с любов...
Красива е тази приказка, нали, една от най-красивите, но “УВИ”, все някой ще поиска да ги раздели...
Така се случва във всяка приказка и вместо демон или звяр, в живота им влиза и друга жена...
Той забрави за мечтите им красиви, забрави за клетвите дори, а нея той остави в стени, издигнати с лъжи...
- Казваше и всяка вечер “мила, ти заспивай, аз отивам да работя, ще се върна сутринта”...
И вечер той на работа отиваше, но там го чакаше другата жена, забрави той за момичето щастливо, което за него живя и все за него копня...
Остави я сама, да го чака в нощта...
Но тази приказка коварна не свършва така, защото другата като змия пръсна отрова в сърцето на нашата звезда, разказа и за нейното момче, че тя го отнела от нейните ръце...
Горката тя не издържа, на болката от измами и лъжи и сърцето и той смрази...
Сълзите взеха да се стичат по-бързо от дъжда и тяхната красива къща стана свидетел на цялата тъга...
А той забрави да си дойде, оплетен в мрежите на другата жена, а когато се прибра, завари я на пода,
студена и сама...
На стените с кръв написала, че го обвинява за смъртта, проклинайки любовта...
Той дълго я прегръща и целува, плачейки за любовта, че той превърна я в лъжа...
Забрави той за другата жена, намрази я като жена, защото тя уби най-красивата му мечта...
Но късно се усети, късно той разбра, че любовта умря по-негова вина...
Така завършва тази приказка, “за любовта” , сега вярваш ли, кажи???
Вярваш ли в любовта, аз не вярвам в лъжа, не вярвай и ти, от нея може само да те заболи...
|
|